Доброта

Бездомникът слезе преди нейната спирка обмисляйки още веднъж как да я посрещне, дали трябваше да се усмихне и да каже „Здравей”, или просто да изрази колко много й се възхищава. Анна-Мари изпъкваше със своите уникални черти на творец, тощу що излязъл от вълшебен свят на приказки и магични същества. Творбите й се продаваха из целия свят, но за разлика от много възгордяли се млади художници и изпълнители, нейната скромност и желание да помогне се открояваше при всяко нейно ново присъствие сред тъплата. Изтънчени и красиви, картините й изобразяваха вътрешния свят, радостите и страховете, на всеки млад човек на 21-ви век.

Знаейки това, Чарли изпитваше огромно напрежение и нервност в своето бъдеще представяне пред нея. Минаваха дни, седмици, месеци, а той не успяваше да намери смелост в себе си да направи следващата крачка. Явно и тази вечер се размина. Сега трябваше отново да се сгуши в зеленото одеялце, което неговият приятел пазеше за него всяка вечер. Нощта се очертаваше да бъде по-хладна от обичайното.

-        Е, как мина? – Марти го погледна въпросително, надеждно, но бързо разбра, че не се е случило това, което Чарли е очаквал.

-        Кой съм аз да се залъгвам, че тази прекрасна дама ще ми отдели и две секунди? – свеждайки поглед надолу Чарли каза, отправяйки мрачно изражение към Марти.

-        Чарли – Марти се протегна към него, хващайки рамото му с ръка, опитвайки се да го успокои – Спомняш ли си какво каза Диана? „Нищо не е вечно, любовта ще те намери...”

-        Да, да, дрън-дрън-дрън. Марти, този живот... е гаден! Не искам любов. Искам да обикалям света и да ям хубава храна, да имам хубав дом! – възкликна Чарли. – Толкова много ли искам? – с по-тъжен поглед Чарли го погледна.

-        За нас очевидно да.. – Тревогата в лицето на Чарли и Марти се изписа мигновенно. Нощта затихна.

Градът притихна обвит в пухкавите облаци и успокояващите звуци на чурулигащи птички. Всичко заспа, а въздухът застина. Душите на хората се пренесе в свят различен и толкова уникален. Историята на Марти и Чарли започваше още от много отдавна. И макар, че на пръв поглед те бяха просто едни нормални хора, които имаха нещастната съдба да се озоват там където са, те вярваха че някой ден съдбата ще им се усмихне.

Те бродеха всяка вечер, търсейки храна и подслон, а хората ги подминаваха като пътни знаци. Усещаха студа много по-дълбоко отколкото ежедневния човек. „Ежедневния човек Марти...” – започваше Чарли – „Е много по-нещастен от нас.”, „О, но защо? Те си имат всичко – дом, храна, семейство..” – питаше Марти. А след това Чарли го прекъсваше „Да, имат си всичко. Но са неблагодарни. Дай ми стая с едно легло и ще бъда най-щастливия човек на планетата! Или парче хляб!” – смееше се Чарли, а после и Марти се присъединяваше.

Сутринта бе тъй толкова тиха колко и нощта. Двамата ставаха всяка сутрин в шест     часа обикаляйки улиците, надявайки се да намерят поредното парче изхвърлен хляб или някоя друга останала храна. Вървейки, Марти забеляза нещо необичайно в поведението на Чарли. Обикновенно Чарли винаги намираше утеха в думите му, в присъствието му, но сега като че ли това не бе достатъчно. Объркан, той се опита да развесели Чарли.

-        Хей, кой знае какво ще намерим и днес! Може би някоя вкусно месо...! – засмя се той. Чарли изглеждаше все по-мрачен от преди две минути. Той не отговори.

Двамата продължиха да ходят мълчаливо. Изведнъж от далечината Марти забеляза млада девойка да приближава към тях. Погледна по-внимателно и установи, че това бе Анна-Мари.

-        Чарли! – прошепна той. – Чарли!

-        Да! – с досада отговори той – Чух те първия път! Какво има? В момента не ми се говори Марти!

-        Дори и за Анна-Мари? – усмихна с Марти.

-        Казах ти! Остави! – отговори Чарли.

-        О, добре! Щом така ще бъде! – инатливо Марти се отдалечи от Чарли и се приближи до Анна-Мари. Чарли беше възмутен, но само наблюдаваше. Предполагаше, че тя дори няма да го забележи.

Различно от очакваното, Анна-Мари не само го забележи, но и се заговориха! Чарли се спогледа този път учудващо. Когато се приближи на достатъчно разстояние да чува разговорът им, Марти го придърпа към себе си.

-        Това е Чарли! Моят най-добър приятел! Отдавна искаше да говори с теб! – смело каза той представяйки го на Анна-Мари. Младата очарователна дама ги наблюдаваше и се усмихваше учтиво.

-        Да...ъъъ...Чарли..! – притеснително възкликна Чарли.

-        Чарли – отговори тя с мек и топъл глас, обръщайки се към двамата – Има ли какво да ядете и къде да спите днес?

-        Не! – рязко отговори Марти. Чарли го побутна и леко изчерви от притеснение, но веднага се успокои като посрещна приветливата реакция на Анна-Мари.

-        Извинете ме нахалността на...! – започна той но Анна-Мари го прекъсна.

-        Има една къща малко по-далече от тук. Използва се за гости. Искате ли да останете в нея за няколко дни? Бих искала да поговоря повече с вас, мисля че можем да си помогнем взаимно. – усмихна се тя.

-        В замяна на какво? – съмнително и подозрително попита Чарли.

-        Не трябва ли аз да се притеснявам, че двама съвсем непознати ще живеят в старото ми жилище? – закачливо попита тя. След това продължи с по-твърд тон и сериозно изражение – В замяна на комуникацията помежду ни! Изглеждате прекалено интелигентни за да не сте запознати със закона! Наистина, не крадете от мен. Баща ми е полицай, и то много добър. На колко години сте?

-        30, и 31. – отговори Марти – аз съм по-старият! – засмя се той.

Младата дама подаде ключовете на младежите за къщата, в която живя преди време. Чарли беше изненадан. „В замяна на комуникацията с тях ли?!” Запита се той. Дали не беше капан? Изведнъж тази дама, на която можеше да се довери изцяло, се превърна в огромна мистерия и загадка. Та те бяха само бездомници! А тя известна художничка! И въпреки това, каква беше целта й? Всяка нейна дума за миг му се стори лъжа. Баща й е полицай? Ами ако е обратното на закона – нарушител, убиец, или... психопат?! „Не, не, не, Чарли, не отивай там, въобразяваш си! Всичко ще бъде наред! Винаги можеш ти и Марти да си тръгнете! Трябва да разбера истинските намерения на тази... жена!” Мислеше си той по път за къщата.

-        О, това е някакво наказание или? – припряно възкликна Марти.

-        Не, не, извинявай Марти, не ти ли се вижда много съмнително това? Да ни дава безплатно някакъв дом? Сериозно? – разтревожено попита Чарли.

-        Мисля че преувеличаваш. Анна-Мари иска да ни помогне. Каза, че ни е забелязвала и преди. Никога не би допуснала съмнителен човек в дома си.

-        Но... това е много Марти! За никаква цена!

-        Виж, каза че се интересува от различни начини на водене на живот сред хората. Учи Психология в момента и явно й трябва за проучване. Също спомена, че, цитирам: „Хора като вас не трябва да остават на улицата. Не мога да помогна на всеки, но за малко време, мога. Така че просто го приемете като израз на добронамереност и подкрепа. В изкуството, в което съм аз, всяко душевно преживяване ще ми бъде от полза да нарисувам нов нюанс на вече съществуващ такъв.”

-        Добре – намръщено каза в отговор Чарли – очевидно е добра в думите.

-        Не разбирам Чарли! Месеци наред я следеше...!

-        Докато ти направи тази глупост в момента! – с повишен глас, леко ядосано го прекъсна той – Ами ако умрем там? – ужасен от думите си, той се спря, знаейки че ако продължи, разговорът можеше да продължи в съвсем друга посока.

-        Хубаво. – въздъхна Марти – искаш ли да се откажем?

Чарли помисли, после отговори:

-        От друга страна няма как да знаем какво ще се случи докато не опитаме.

-        Значи... продължаваме?

-        Да – твърдо отговори Чарли – Но, ако имам и най-малкото съмнение, си тръгваме.

-        Добре. – усмихна се Марти – Забравих колко бързо се ядосваш! Е, ти какво? Да не би да си помисли, че Анна-Мари е... убиец? – засмя се той.

-        Гледай си работата Марти! – шеговито му отвърна Чарли.

Да, Чарли наистина си беше помислил това. Спомни си как бе загубил сестра си заради бившият й приятел. Беше убийство. На пръв поглед приятелят й изглеждаше уравновесен, мил, добър, отзивчив, разбиращ, подкрепящ, изслушващ. Всички тези качества, които сякаш му идваха отвътре. Но нещата загрубяха момента, в който тя искаше малко повече време за себе си. Малко повече време за приятелите си, за семейството си. Той я притискаше, заплашваше, а тя се опитваше да си помогне. А само да беше казала една дума на някого... Тя винаги разчиташе единствено и само на себе си. А Чарли, той дали беше добър брат? Дали семейството му бяха тези сплотени хора, които си помагаха и подкрепяха всеки един момент? Не. И той го знаеше. Дете на разведени родители, както и сестра му, двамата се чувстваха изолирани от обществото и търсеха всякакъв начин да избягат от него. А сестра му го направи чрез живот с „любимия човек”, но завърши... фатално. Сега тя му липсваше безкрайно много, а как искаше да го прегърне в този момент... И да му каже, да се доверява на собствената си интуиция, както винаги го правеше... Но тя не беше тук сега, до него. А беше толкова млада...

Пристъпвайки към малката, но уютна къщичка, Чарли се почувства като у дома си. Вътрешната част приличаше на малка детска площадка, невинна и толкова чиста, че всеки влязъл в нея с лекота би могъл да забрави за ежедневните си тревоги и притеснения. Това пронстранство, в което се чувстваш приет и разбран, където най-скъпите неща се намират на един сантиметър от теб и винаги можеш да ги почувстваш когато се почувстваш сам, беше безценно. А може би като този жест, който тя им направи... В този момент Чарли се почувства и малко виновен, малко неблагодарен... защото видя същата тази неблагодарност в себе си. Но може би съдбата му поднасяше подарък.. и на Марти също. А може би те наистина го заслужаваха...

Двамата бяха уморени. Изтощени. И единственото нещо, което направиха беше... да си полегнат. На меко, истинско легло. И да заспят. Под меките завивки. Без да се притесняват че някой може да им навреди докато спят... А след това да се изкъпят... Или може би първо да се изкъпят? В случая не усетиха светкавично минаващото време, и бързо чуха отключване на врата и женски токчета.

-        Ехоо – детски, но едновременно женски глас прозвуча.

Двамата посрещнаха Анна-Мари сякаш две малки момченца посрещаха майка си от работа.

-        Това място е прееекрасно!!!! – щастлив и засмян Марти въодушевено каза – Толкова е... малко, но уютно! Как така никой не живее тук? Кога ще си говорим? Това ще бъде най-хубавият ден в живота ми!!!

-        Ще имате достатъчно време за това място. – отговори Анна-Мари, загадъчно, и малко тъжно.

-        Какво има Анна-Мари? – Чарли усети това, бързо питайки я.

-        Искам да ви кажа нещо. – сериозно започна тя – Вижте, аз... умирам.

-        Какво? – въпросително я погледна Чарли.

-        Рак. Лекарите казаха, че не могат да направят нищо. Остават ми няколко дни. А може би ден- два... три максимум... Чарли, баща ми не е убиец или психопат, и не.. нямам намерение да ви убивам. Всъщност, някой трябва да наследи това място, и не искам да е никой от семейството ми.

Чарли шокиран и стъписан я погледна. Тя продължи.

-        Това беше мечтата ми от малка. – усмихна се тя – Исках да помагам на бездомните! И знам, че вие имате много по-голяма нужда от това място, отколкото някой от семейството ми! Знам го защото те имат всичко. Те имат пари, къщи, апартаменти, храна, работа, семейство, всичко! Но... наблюдавах ви и аз.. вашето приятелство е много по-ценно от всичко друго и знам, че ви е научило на много повече от нещата, които имат моето семейство. Искам вие да се грижите за това място защото ще го оцените в пъти повече от другите. Чарли, всеки би си помислил това, но затова имаше Марти!

-        Почакай... – замисли се Чарли – всичко това... ми е познато. Ти да не би да си... – изведнъж погледът на Чарли се промени изцяло от изненада..

-        Да. – спокойно отговори тя – Сестра ти, Лили, аз й бях приятелка. А с теб Чарли, сме се виждали като малки. Съжалявам че ми отне толкова време да те разпозная, пораснал си прекалено много..

Чарли все още беше шокиран. И не я беше разпознал?

-        А ако бяхме случайни хора...? – започна той

-        Пак бих постъпила така. – усмихна се тя. – Вие сте случайни. Отне ми доста време да разпозная кой си, Чарли. Сега си друг човек, напълно непознат. Все пак изминаха поне 10 г. - тримата се засмяха и тя продължи – Моят живот свършва дотук и...

-        Последните дни от живота си... нямаш ли друг с когото би искала да ги прекараш? – попита Чарли в съжаление.

-        Тук съм на точното място където трябва да бъда. – усмихна се тя.

Много неизказани думи. Много докачливи изрази и различни вдъхновения. Вдъхновения за Анна-Мари, която в последния ден преди смъртта си нарисува последния запомнящ шедьовър, който светът видя. Шедьовър, който разклати сърцата на жителите и преобърна старите ценности в една красива, елегантна картина на века. Малцина са тези, които успяват да извлекат това изящество от няколко „прости” разговори с бездомници, но уви, Анна-Мари виждаше потенциала там където мнозина го изпускаха. Един жест и една казана добра дума, Чарли и Марти последваха нейния път, и докато единият продължи нейното изкуство, Чарли намери своята страст и вдъхновение в музиката. Е, не всяко парче беше шедьовър, но както той спомена по-рано: „Едно парче хляб и едно легло” го направиха най-щастливия човек на земята. А останалото – беше сладостта на тортата! Животът радостно им се усмихна, а Анна-Мари щеше да бъде още дълги години жива в душите на хората..