Съдба
Докъде стигнахме! За някакви два часа, помислих си аз, да не смее човек да остави момиче само на улицата! „Ех че хора!” – казваше баба Стойна – „Видят красиво момиче, и вече не я оставят на мира!” Баба Стойна се отличаваше с припрян, взискателен и строг характер, но едновременно с това беше великодушна и добра. Откакто мама замина за Норвегия, всички в семейството се отдалечиха един от друг и всеки бе зает и ангажиран със собствените си задачи и ангажименти. Татко продължи бизнеса си, но по-цял ден работеше в офиса, а след това се прибираше за да довърша оставащи задачи от предния ден. Работеше в сферата на маркетинга, а там всичко беше меко казано, интензивно и забързано. Понякога компанията му беше на загуба, докато друг път на печалба. Не се учудвах, в края на краищата животът на много хора е точно такъв – изпълнен със хиляди бушуващи вълни, които минават и отминават, една е по-силна, друга по- спокойна и по-плавна.
Аз исках и мечтаех да живея близко до морето. До тези буйни вълни, които те отнасят на съвсем друго място, там където са най-смелите ти мечти. Моите мечти бяха далеч по-реалистични, макар че за мнозина невъзможни. От моята гледна точка, аз имах правото да мечтая за това, и макар че днешната случка ми показа, че съм останала все още в образа на малко дете, аз вярвах че някой ден всичко ще се случи по начина, по който аз желая. Тази история не е история на реалността и тъгата, а на фантазиите и мечтите, ще ви потопя в свят, за който дори не сте си мечтали, ще бъда рязка на моменти, но това ще бъде само и само за да ви науча на нещо. Познахте ли коя съм?
Животът ми на Земята започна преди милиарди години. Аз не управлявам съдби, защото аз самата съм съдба. Но не обичам да си играя със... ами... себе си. Някои хора вярват в мен, други не, не съдя никого. Аз съм променлива, но не мога да влияя на собственото си семейство. Виждате ли, в моят свят всяко семейство има по една съдба във фамилията. Появява се един път на много години. И по някаква случайност моята роля се оказа ключова в тази история.
Както случайно се разхождах по красивите улици на сегашен Мардид, един красив и елегантен младеж ме заприказва съвсем неочаквано. Представяше се за турист, наскоро пристигнал от Франция. Попитах го дали е сам тук и той бе отговорил, че искаше да си почине от всичко, което го натоварваше във Франция. „Разбирам” – отговорих му аз тогава.
Виждате ли, съвсем „случайно” на другия ден ме пресрещна възрастна жена, която искаше да я упътя за някакъв адрес, който не познавах. Казах й, че не мога да й помогна, но тя продължи да ми говори, дори не я чувах защото бях прекалено ангажирана да обмислям какво ще сготвя за вечеря. Да, звучи егоистично, но и вие на мое място бихте се разсеяли лесно ако някой постоянно ви говореше за чушки и домати в рамките на половин час!
След три дни срещнах мъж на средна възраст, човекът казваше, че ме е виждал преди и е твърдо убеден че се познаваме. Искаше да се срещнем. Е, аз съм съдбата и си казах, че едва ли би навредило тази среща. Разказвах тези „случайни” срещи на баба, и тя възкликна с този израз, с който започнах разказа си. Все пак в рамките на тези три дни излязох точно за два часа навън! След няколко дни излязох пак навън, и за това време срещнах отново този път няколко „случайни” човека, които искаха да разговарят с мен просто ей така!
И макар, че на пръв поглед тези срещи изгледаха „случайни”, аз не бих ги нарекла така. Всичките тези хора бяха толкова различни... и все пак, еднакви по много характеристики. Няма да изпадам в подробности, но мисля, че ще се досетите какво имам впредвид.
Следващите няколко дни бяха по-вълнуващи от всякога. Посетих една моя много добра приятелка, с която не се бях виждала преди много време. Наричаха я „Свободна воля”. Знаете какво е волята, нали? Е, с нея, както можете да отгатнете, бяхме съвсем противоположни. Аз бях случайността, а тя обратното на случайността. Аз я наричам Волята, за по-кратко.
След разказа ми за тези случайност, Волята ме погледна и каза:
- Знаеш ли Съдба, хората много често се съмняват за твоето същестуване, и казват, че не си реална, а аз съм. Какво ти направи впечатление в тези хора? – попита ме тя.
- Всички те бяха заинтересовани от мен. Започнах да се чудя… аз дали наистина съществувам? – казах аз объркано – Дори не ме бяха познавали преди...
- Почакай! Знаеш ли, това наистина е странно! Ние не можем да влияем на хората директно, но ако го направим без дори да искаме... това означава...! – очите й се разшириха, а лицето й се изпълни с тревога и страх.
- Мечта е най-накрая свободна! – развълнувано казах аз.
- Мечтите винаги са съществували в душите на хората, но сега най-накрая ще са много по-цветни и красиви отколкото са били няколко! – още по-развълнувано каза волята. След това се поколеба и тревогата се върна на лицето й – Но... в такъв случай и Страха, Омразата, Болката, Гнева, са свободни... какво ще правим Съдба? Ще настъпи хаос отново... както преди хилядолетия назад...
- Ами ако им поднеса щастието и радостта? – попитах аз.
- Да, знам че мечтаеш... о! – възкликна тя.
- Именно – усмихнах се аз – Ще ги намерим, след това ще говоря с тях и...
- И промениш? – попита ме волята.
- С твоя помощ, съвсем малко – отново се усмихнах аз.
- Почакай, ако променим гнева, страха, омразата, и остане само...!
- Не, не, не. Никой няма да променяме. Просто ще им покажем друг път, друга посока, и ще се надяваме да се успокоят. Трябва ни Любовта, но трудно ще я достигнем...
- Ще я намерим – успокоително каза Волята – Но хайде да се заемаме за работа, още малко и може да настъпи хаос на земята!
И така аз и Волята се заехме за непосилната задача да търсим Гнева, Омразата, Болката, Страха, с надеждата, че ще ги открием бързо. И когато казах надежда, имах впредвид надежда. Другата Надежда, която се надявахме да открием, беше изчезнала отдавна. Хората я забравиха, откриха че нямат нужда от нея и несъзнателно я отхвърлиха. Ние се надявахме и нея да открием. Аз бях Съдбата, но задачата ми бе непосилна без другарчетата ми. Дори и без тези четири, които бяха толкова болезнени и захвърлени от обществото, именно заради Болката..
И колкото да ви се струва, че това е една фантастична история, нереалистична, замислете се – колко често моите другарчета се „бият” във вашите души? Колко често те са в конфликт един с друг? Колко често Болката и Страхът надделява без дори да разберете и влияе на следващата ви казана дума, действие? Ами Омразата, която тайничко ви заслепява и ви кара на моменти да бъдете „лоши”? Гнева, който всекидневно се изпречва на пътя ви, но вие затваряте очите си, карайки го просто да „изчезне”, опитвайки се да го изгоните завинаги?
Дълги години наред ние търсихме тях, в опити да им покажем Любовта, която заслужаваха. Но Любовта беше наранена, дълбоко, и колкото и да се опитвахме да разговаряме с нея... тя отказваше. Гонеше ни. Не искаше нас, не искаше никого. Беше изолирана и самотна.
Намерихме мечтата, но и тя не успя да повлияе.
За момент си мислихме, че завинаги бяхме загубили Любовта. Че това беше краят и за нас.
Знаете ли какво помогна на Любовта в следващия момент?
Да си спомни. Не за Болката. А за Спомена. Спомена от усмивките на децата й, прегръдката на съпруга й, радостта от нашите приятелски мигове заедно и... Надеждата дойде, внасяйки повече Надежда.
Историята завършва така как вие я напишете. Аз мога да ви поднасям хора, ситуации, предизвикателства по пътя на постигането на мечтите ви, но вие може да решите да не приемете нито едно от тях. Може да решите, че Любовта не е за вас в този момент и да се обърнете към Гнева. Ние трябваше просто да възвърнем баланса между моите сестри и братя, по този начин вие да имате едно добро начало за рисуване на вашия живот.
Тази динамика никога не свършва. Ние сме сред вас, но моля ви, не отхвърляйте и Вярата. И Болката. И всичко друго. Ние сме там за вас. И ви прегръщаме! И не ви искаме лошото, просто сме създадени за да ви помагаме по пътя на живота и усвояването на уроците му.
Adios! Ще се срещнем скоро отново! А ако все още не вярвате в мен, надявам се някой ден да повярвате!
